Бях взела решение да изключа тази дестинация от живота си.Твърде много спомени,твърде много болка.Погребани,но не забравени....А ето че утре отново пътувам натам....Градът е голям и хубав.Винаги ми е харесвал.Хубавото е,че няма да спирам в него,а ще продължа.Пътят е един,а целите са различни и многообразни...Поводите също..Като крайната дестинация на съдбата..
   Питам се как се стигна след всички планове за пътуване до тук?Съдба?Случайност?            Едва ли...
Няма такова нещо като случайност,или нищо в този живот не е случайно.
  Може би,докато пътувам ще мога да направя равносметка и да видя това което съм оставила зад гърба си и това което е пред мен...Може би ще мога да се усмихна през сълзи на спомените,които съм забравила по една или друга причина?
    Твърде много тъга,твърде много печал,а само едно сърце....което побира всички радости и скърби.Помъдряла съм,станала съм цинична и определено  не особенно дружелюбна към желаещите да установят контакт...
  Дали миналото ни е в състояние да ни промени ако ние  вече сме плод на неговото въздействие?Нима бих могла да съм друга ако пътят ми бе различен?Проблема ми не е в това,че не мога да обичам,а в това,че не мога да вярвам...
      Нямам планове и сякаш съм заспала  в пашкул изтъкан от собственото ми безразличие..Защо когато ни изтръгнат крилата не забравяме моментите в които сме се реели и продължаваме да опитваме отново и отново докато не ни поникнат отново криле или докато някой не сподели с нас неговите?Мисля си дали бих могла да се откажа от полета сред мечтите?
     Вятъра и бурята,слънцето,жегата,лютия студ,чистия мраз.....
Мога да летя,а не искам.И това ме плаши.Защото нямам вяра...Единият ми я отне...лошото е,че другия не ми я даде....А любовта....все така продължавам да я раздавам....и все така не я получавам..Намек,символ,но нищо истинско....и все се очаква от мен да знам...Ти нали си знаеш...Знам ли???Сякаш съм някаква врачка,която знае какво чувстват другите....или чете мислите...
Променила съм се.Усещам хиляди признаци на другата личност в моята кожа.Долавям присъствието и.Аз съм и не съм..И тя съм аз ,но не съвсем..Всяка една любов ни променя и добавя по нещо,всяка една раздяла ни променя и отнема по нещо...И след всеки край идва ново лято и като фойерверк нещо в нас избухва и красотата ни залива.
   Не търся любовта.Тя ме намери.Дали ще е тази?Далечната?Не знам.
Той смята,че съм се променила и не го обичам .Поне не както преди.Замислям се?
Самият той смяташе,че трябва да се концентрира върху новата си работа и да намалим времето,а сега се оплаква....Дали ме обича?Не знам...Какво чувства към мен?Не ми е казвал за друго освен за възбудата  и похотта,но и това са чувства нали?Усмихвам го-като  повечето хора....Разнежвам го-някой филм или храна биха го направили също....Тази любов от разстояние  - не е в стила ми.Дали ще продължи?Или трябва да сложа край освобождавайки и двама ни?Вече спрях да мисля какво е добро за някой друг освен за мен.И
Но не бих  прехвърлила товара върху него с мотива, че е за негово добро -той е достатъчно голям за да мисли и да се грижи за себе си -или нещо подобно.Ако реша да сложа край ще е защото съм спряла да го обичам,не поради друго...Но все още изпитвам чувства...просто спрях да ги казвам...
   Така че ще отпътувам,без телефони,без интернет,само аз и морето и слънцето и вятъра...искам да намеря себе си или поне да открия онази част,която съм загубила по пътя ......