Искам да ви разкажа историята на каторжник номер 30 908 осъден на заточение в прочутата каторга Френска Гвияна, където стотици хиляди синове на прекрасната Франция са се сбогували със своите мечти, надежди, проливали са кръвта си на затворническите сечищата, хапани от коварните москито, пиявици и какво ли още не...

Това е историята на един от малцината осъдени, който успява да доживее до датата на освобождението си, благодарение на... Любовта. На онази, истинската, единствената, непокварената...

Това е разказ за съдбата на Жан Ламбоаз, осъден за кражба през далечната 1890 и само на 19 години изпратен от жестокия съдия на девет години каторга, девет години във Френска Гвияна, където средната продължителност на живота на осъдените е едва 3 години, девет години на мъка, глад, постоянно изтощение, хиляди болести, болка, малокръвие и унижения...

Жан не знаел какво го чака, нямал си и най-малка представа, но това не е разказ за това, какво е преживял, как е оцелял, това е историята за една Любов, която му дава Надежда и му дава причината да се бори до край, да оцелее, да живее, за да обича и да е с жената на неговите мечти...

Жан бил от добро семейство, образован, можещ да чете и пише, той написал изобличаваща статия за нравите и условията на живот в каторагата и я изпратил тайно, по негов приятел до парижки вестник и от тогава, животът му в лагера се превърнал в истински ад, надзирателите непрекъснато го унижавали, малтретирали, отказвана му била медицинска помощ и така се случило, че на втората година от заточението му, когато бил загубил вяра, когато искал само едно – да умре бързо и да не се мъчи повече, получил писмо, което променило всичко... Писмото било адресирано до него от името на Никол Монтрьо, медицинска сестра от Париж, в което тя го поздравявала за статията във вестника, за куража, смелостта и гражданската му позиция... и така коренспонденцията започнала... На всеки 3-4 месеца Жан получавал по няколко писма накуп от Никол, със всяко следващо писмо, приятелството между тях нараствало, укрепвало, докато един прекрасен ден и двамата установили, че са влюбени един в друг... без дори да са се виждали, те се врекли във вечна Любов, Никол се заклела във вярност и обещала да го чака... а оставали още години, години на раздяла и очакване... но те минали неусетно за Жан, той вече не усещал студа нощем, жаркото изпепеляващо Слънце, което предизвиквало мехури върху кожата на каторжниците, които работели чисто голи, да, такива били порядките във Френска Гвияна, къшей хляб и канче бистра вода вместо супа... Несгодите на затворническия живот вече не го плашели, той имал своето Слънце, което му давало надежда и вяра, че един ден ще са заедно и ще са щастливи...

И ето, че дошъл дълго чакания ден, минали деветте години каторга и Жан Ламбоаз се качил на кораба за Марсилия... В последното си писмо указал деня и часа на пристигане на пристанището и неговата Никол му отговорила, че ще го чака с ветрило в ръце, ветрило изписано с ярко червени рози, за да може да я разпознае... Дните и часовете на дългото плаване се нижели бавно и мъчително, Жан си задавал хиляди въпроси, знаел, че тежките години са се отразили пагубно върху него, загубил бил 20 килограма от нормалното си тегло и тялото му носело белезите на тежкия каторжен труд. Но той знаел, защото Никол го уверила, че както и да изглежда, тя ще го обича вечно, защото се била влюбила не във визията му, та те не се били виждали, а в душата му, в мислите му и в красотата на ума му... И така точно по пладне на 16 октомври 1899 година параходът от френската колония акостирал на Марсилското пристанище... Жан вече изгарял от нетърпение да види за пръв път своята любима... Пред кораба се било насъбрало множество от зяпачи, посрещачи и работници от пристанището, Жан бил сред първите стъпили на брега и започнал да се оглежда с жаден поглед, сърцето не преставало да бие лудо, капки пот се стичали по слепоочията му и той треперещ видял една дама с ветрило, изписано с червени рози... Дамата изглеждала доста възрастна, грозновата, възпълничка, а не неговата Никол, поне такава, каквато си я е представял... Жан навел глава за миг, разочарован, съкрушен, за секунда се замислил дали просто да си тръгне, без да й се обади, просто да продължи по пътя си, но това продължило само миг, след това, изправил глава, казал си – това няма значение, това е моята съдба, тази жена ми даде любов и надежда, отишъл до нея, нежно я хванал за ръката и прошепнал името й, казал й, че я обича и, че вече е тук до нея... Дамата се отръпнала, усмихнала се и му казала, че не се казва Никол и, че господина се е припознал... Но как, учудил се Жан, та вие държите в ръка ветрилото на моята Никол? – Госпожата му отговорила – беше ми станало лошо и девойката на няколко метра от нея и услужила с ветрилото... Жан погледнал в посоката, която сочела дамата и видял едно прекрасно момиче с дълги, леко къдрави коси и великолепна усмивка да стои отстрани и да ги наблюдава. Това била неговата Никол, тя се приближила, погледнала го в очите и му казала: Да, Любов моя, аз съм Никол и го прегърнала... След това му казала: Радвам се, че направи правилният избор, защото аз те видях как се колеба, видях разочарованието в очите ти, когато видя ветрилото ми в ръцете на тази жена, но и видях и разбрах, че Любовта в сърцето ти е истинска и ти ще ме обичаш и тогава, когато ще бъда стара и грозна... Жан погледнал Никол, след това погледнал нагоре и благодарил на Бог...

Много красива история =)

Тая история е разказана в два варианта. Едната книга са нарича "Пеперудата", защото каторжниците ловят някакви големи сини, тропически пеперуди, другата не я помня. Особено драматично е описано бягството от Южна Америка до Флоида.